Странно усещане имам напоследък. Сякаш в мен живеят двама човека. Защо ли?
Сутрин, поглеждайки се в огледалото, аз виждам себе си, една застаряваща жена ме гледа от отсрещната страна, с бръчки около очите и устните, с умора в очите... Нормално! С годинките, които имам на гърба си - това е нормално... но сякаш отвътре не мога да го приема това... отвътре аз съм си същото младо момиче - с желания за веселие, радост и.. Любов... Вътре в мен нищо не се е променило... И ето тук се получава голямото разминаване...
Като зрял човек, знам, че трябва да си примиря и да приема старостта и естествено трябва да забравя всичките онези щуротии, които иска сърцето ми..., но дали е честно това спрямо сърцето ми...? Та нали светът е изграден с Любов... Бог е Любов... А може би грешката ми е, че отправям чувствата си в грешна посока...
Дълбоко в себе си, в най-дълбоките и тайни кътчета на душата си, аз Помня една нежна, въздушно-нежна Любов, галеща с топлина и свежест, една всеотдайна, пълна Любов, запълваща цялата душа и игнорираща всичко останало... Усещам, знам, че всъщност през целия си живот аз съм търсила точно тази Любов!!! И не я намерих!
Дали сърцето ми помни Божията Любов?! И по тази причина не намери достоен човек, тук, на Земята, за такава Любов?
Сигурно е така...