В тоя век както сме се разбързали,
надуваме клаксоните нервно и пронизително;
не чуваме звъна на сърдечните си почуквания
и животът спира до брега-така нелепо е и
унизително.
Тровим се от дима на самоопиянението,
забравяме на живота жестоките поуки,
всеки ден изгубваме по едно сражение
и не забелязваме по душата си раните от
куршумите.
Но все пак зная, че в тая вихрушка-
на раждане, любови, раздели, умиране-
носим винаги със себе си надежда скрита,
воюваме за нея и със нея ни зариват.
И виждам предизвикателството на дърветата,
беззащитно голи-през зимата и птиците са
отлитнали;
ние ги горим, сечем, изкореняваме,
ала семената им отдавна вече са поникнали.