Да беше детство като диня –
ядеш, ядеш, пилееш семки...
със бузи в розови дизгини,
тропосани с плеяда бенки,

лунички, грейнали подочно,
мигли като от метличина.
Защо така се случи срочно
порастването да засричам?

Тогава всичко беше просто –
стъкло, саксия и мушкато,
съседките и баба, гости –
една лъжичка бяло сладко.

И тишина в квартала краен,
която да разказва всичко –
как зимата със сняг потаен
засипва уличките чисто.

И как напролет разцъфтява
наежен виолетов люляк,
и лете вдигат чудна врява
врабчета в дъхавата дюля.

Зад щайгите със бяло грозде
как дим от печена капия
наплита с аромати горе
наесен пъстрата кория –

на две-три крачки от дома ми,
зад китния бръшлян на двора,
прегърнал плачещите клони,
с ивата кротичко бърборещ.

Каквото имах, го загубих
и спомените избледняват –
разсипани  по калдъръма,
и до прашинка ме смаляват.