Веднъж, съвсем случайно, там на плажа
дочух далечен глас - изнемощял:
- Ела, момиче, нека ти разкажа
какъв съм бил, защо съм остарял.

Аз бях корсар, с пиратски кораб плавах,
кръстосвах океаните, моретата,
с жени безброй безумно забавлявах се,
безчет мъже провисвах по въжетата.

И нищо ценно, свято не признавах,
в мен милост нямаше, ни съвест, нито чувство,
единствено аз плячката прославях,
убийството бе моето изкуство.

Бях демон със ръце окървавени
и призрак, преоблечен в мъжко тяло,
страх, скръб, сълзи оставаха след мене
и не едно сърце осиротяло.

Тогава случи се - то беше неизбежно-
тя, знай, съдбата е като монета -
се влюбих лудо, диво, безметежно,
животът бе подготвил ми вендета.

Далечен пристан - спирка за отмора,
жадувана от всички ни почивка,
и зърнах я посред тълпа от хора,
блестеше ярко нейната усмивка.

На следващия ден с тъга отплавах,
ала за нея да се върна обещах,
сърцето си на пристана оставих
и как се случи всичко - не разбрах.

Забравил бях жестокостта, бдителността,
душата ми витаеше в мечтите,
изгубил бях съвсем реалността,
усетих как солени са сълзите.

А на пиратите до мен това им трябваше -
върху ми се нахвърлиха без милост,
тез морски вълци слабост не прощаваха -
от кораба свалиха ме насила.

Завърнах се на пристана - за нея,
разпитвах, бродех от зори до здрач,
очаквах я във нощите на кея,
на времето превърнах се в пазач.

И още чакам - взирам се в морето,
изпращам залези и изгреви безбрежни,
косите бели станаха, ала сърцето
се съхрани от зрънцето надежда.

.........................................................

Сега, когато се почувствам слаба,
във пясъчното минало се вглеждам,
кураж и сили винаги ми дават -
те - старецът и зрънцето надежда...