StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,692
   Потребители: 12,365
   Автори: 4,001
   Коментари: 318,210
   Точки: 2,645,578
   Съобщения: 154,766
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,766

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Приказка за Мимозата

Пролог:

Аз съм мъничка, мъничка, бледна.
Необщителна... най-обикновена.
Аз съм една мимоза.
И невзрачна наглед, за мнозина безлична до сивост.
Само при поглед повторен сред храсталаците-проза,
сякаш зърват за миг лика ми, но решават, че им се привижда...

Аз съм едва, едва забележима.
И кой знае дали необходима...
Аз съм душа-мимоза.
Но всички наричат ме просто: "Мис Срамежливост".
Ех, отстъпвам по всичко на грациозната Лейди Роза -
от парфюма до последния трън, всепризната е тя за Дива!

Аз съм крехка, крехка и невидѝма.
Но поне на ветреца необходима.
Аз съм една мимоза...


                            * * *

"Стига се представяй за цвете непретенциозно"
- не веднъж ме нападаха бодилите истерични -
Те просто приемаха свенливостта ми за поза:
"Само ти ли си чувствителна и по-различна?

Има хиляди билки от теб по-фамозни.
Не си интересна, нито пък фотогенична.
Не си най-красивата. Е, вярно - не си и грозна,
ала фон си за нас. Нима трябва да те обичаме?"

Боязливо отвръщах - "Как ме съдите строго!
Уникални сте също... и особени, и различни.
Защо в мен вторачихте остриетата-погледи?
По-добре устремете своя взор към лъчите."

Много често се питам, откъде ли извира
неспокойното чувство - доверчивото, плахото...
И как тъй наивността ми невинна се интерпретира
така злонамерено и даже превратно?

Уязвима съм, явно е... моят свян ги привлича.
Насекомите стръвни бавно жило забиват -
да отпият от сока ми... Ах, как искам да скрия
неуханните капки натежала ранимост.

И уви се срамувам ... Не, не искам различност.
Но какво има толкоз - моя Дух да одумват???
Аз дори кураж нямам да усетя силата си
и от този страх вечен, все по-страшно осъмвам.


                         * * *

И понеже съм почти неизвестна.
Полу-интересна.
И понеже съм просто... мимоза.
Отдъхвам единствено в мойта крепост от треви елегични.
А цветът ми досущ на глухарче прилича, но розово -
Облак фин. Мрежа тънка. И по своему поетична.

Моят цвят е моята нежна дреха,
неизменна утеха -
В него няма угроза!
Той нехае за страховете и задушаващата тревога...
Не познава обидите на враговете ми иронични,
когато свита на топка плача тайно - до изнемога.

Тази мрежица е съзерцателната ми мисъл.
Облачна лекокрилост.
Моя пухена траектория.
Тя със сигурност вижда, че терзанията са излишни,
тя безмълвно подсказва изпитанията ми лични...
Но наяве мълчи. Мъдро наблюдава живота ми.


                          * * *

А сега е момента да ви разкажа за хората.
Чудновати растения - непонятни, другоезични.
Много важни и вещи на тема "Природата",  
/за да не кажа... създания безкрайно егоистични/.

Първо всеки ме стиска с добронамерена садистичност.
/Всъщност колко съм издръжлива ли така ме изпитват?/
И отпечатък остава по стъклената ми живолистеност,
а антените-жилки чак премаляват от конвулсиране.
 
Само нощем съвземам се. Лека-полека...
Предпазливо разтварям уморени обятия.
Призори пак повярвала в милостта на човека.
И че няма отново с пръсти той да удари.


                           * * *

В една нощ дъждовна сънувах сън странен:
Аз се къпех сиротна под водопади от слънце.
И макар че живеех сред поляни уханни,
пак потръпвах отвътре, прималяла до зрънцето.

И тогава, внезапно, дойде при мен ... фея.
Беше Палечка ведра и излъчваше светлина.
Нямаше крила елфови, но като ангел се смееше.
"Ах, дано не ме смачка в свойта малка ръка!!!"...

Тя прегърна ме с пръстчета - нежни малечки бели.
Състрадателно милваше мойте тъжни листа.
А наоколо имаше много, много цветя - смели,
гиздави и уверени. Но не ... тя МЕН точно избра!

И ми каза: "Не съм виждала по-кротко растение!
Искам твоите стръкчета в моя дом да растат.
Ти си Роза за мен, ти ме караш да пея -
свойта най-чиста радост ти поднасям сега!"

И чух как пригласяше в този миг вятър волен,
вплел дъх в нейната сламено-руса коса:
"Нали ако имаше само храсти или само борове,
светът ще се лиши от Мимозена красота!"

"Аз съм твойта Мимоза, ти си мойта Принцеса" -
помислих.... даже казах й - тя дали ме разбра?!!
Може би, щом усмихна се и дори се унесе.
Ние просто говорехме езика на Любовта...


Епилог:

Аз съм мъничка, малка, вълшебна.
В шепи обич ликувам... Потребна.
Аз съм спътник и феин събрат.    
Мойто зрънце отново се смее.
Аз съм Нейния розов, див хребет.
Тя дойде и откри своя Цвят.

Тя е моята малка Принцеса!
Хей, принцеси красиви, къде сте?
Всяко биле е приказен цяр.
Намерете безценното семенце.
Сърчице е... Да! Най-необикновеното.

Да откриеш Зрънцѐто е дар.
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Поезия -> Философска
публикувана на: 2011-11-29
прочитания: 227
точки: 12 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход