Стоях и гледах право в нея.
Окъпана във лунна светлина.
Пронизвах я със поглед и копнеех,
За миг поне аз болката да спра.

Че див пожар в душата ми гореше.
Да се удавя ли в обятията й пак?
Не себе си, а моята мъка,
Агонията ми, моят мрак.

Целуни ме и ще ти олекне.
Пропя тъй нежно тихо тя.
Аз сторих го и целият потръпнах,
Но болката не отлетя.

Напротив, с огнена си паст изпепели ме.
Съзнание превърна се в ревящ вулкан.
И нещо в мен прекърши се, изстенах.
Душата изгоря сред адски плам.


       ............


Ставай! Хей, веднага! Събуди се!
Едва дочувах тих гласец.
Аз сграбчих го и се изправих.
Огледах се с очите на слепец.

И взрях се пак в бутилката студена,
Окъпана във лунна светлина.
Главата ми не беше отрезвена,
Но знаех - не е изхода това.

Във мен роди се тази мисъл мъдра:

Колкото и да боли сърцето,
Дупчено с безброи игли,
Ти внимавай със шишето,
Огън с алкохол не се гаси!