Може би съм малко по-различна,
светъл лъч, магиен амулет.
Все наивно нежна, романтична,
вплитам мисли в следващи куплет.
Там съм истинската, непревзета,
фотоси нареждам на листа.
С раз зачерквам думите обзети
от стремеж към празна суета.
С думите не прося аз внимание,
а цъфтя, изгрявам във дъга
многоцветна, пръскаща ухание.
Там летя с разперени крила.
В тях разголвам със любов душата.
С плам рисувам биещи сърца.
Пия сълзи. Търся във тревата,
детелинки с четири листа.
Нестинарски въглени прегазвам.
Носейки иконата, горя.
Самодивските венци извайвам
и ги хвърлям в буйната река.
Там съм жрица, трижди изгорена.
Кладата превърнала в съдба.
Но душевно неизпепелена,
фениксно се раждам за света.
Може би съм малко по-различна,
ала вярвам, стават чудеса.
Не! Не мога да съм прозаична.
Пиша ли, раздавам светлина.