Летят годините в забързан полет
летят и няма връщане назад.
Назад да гледаш няма смисъл
за всички този полет е напред.
Да, жалко е и страшно,
че годините минават,
така е отредено знаем, но защо
все питаме и гледаме безкрая
с звезди отрупан и красивата луна.
Да всичко има смисъл, но какъв е?
Защо сме всички временно на таз земя?
Едва ли нявга ще открием
тоз отговор мечтан от нас.
Да зная, никак не е лесно да приемем,
че остаряваме, лети животът покрай нас.
Но явно в това е смисълът.
Да осъзнае всекиго от нас,
че малки песъчинки сме в часовника на времето
отмерващ мигове от земният ни път,
и няма ние как да спрем
секундите , минутите и часовете
безжалостно изтичащи край нас.
Да, всичко в природата променя се,
а ние всички сме в този кръговрат.
Променя се света, променяме се външно ние,
но туй не означава, че по-малко ценни сме нали,
защото идва мъдростта с годините,
а старост не познава нашата душа.
И трябва ние просто да приемем,
че идва чаканият час,
когато пясъкът в часовника поема
отново пътя отреден за нас.
Това е може би, възможността на всеки
да промени и осъзнае своя път
и сторените грешки да поправи
за да направи по-добър света.
Защото винаги обръща се на времето часовника,
и песъчинките летят по своя път,
но вътре са, един единствен е часовникът
за всички нас в този свят.
Едни по-малки други по-големи,
но всички вътре сме – това е факт,
и трябва ние да разберем,
че тоз е пътя начертан пред нас.
Затуй единственото що от нас зависи
с обич да опитаме да спрем
убийствата на малки песъчинки
за да не станем всички ние на прах.
Уж много умни сме, а трудно осъзнаваме
светът създаден е за всички, а не за някои от нас!
С годините аз знам ще осъзнаем,
че много грешно е да вземаш туй що отредено е за друг!
И друго зная, че всичко има смисъл,
но май не можем или не желаем да открием ние,
че важно е в душите добротата
на всекиго в тоз свят да дарим.
Макар, че тайничко признаваме си греховете
не спираме да питаме на глас
-Защо на мен?
-Защо съдбата тъй несправедлива е към нас?
А щастието сякаш е невидимо за нас,
защото свикнали сме да приемем,
че всичко хубаво е даденост за нас.
Нечестни сме дори пред нас самите,
не искаме да разберем и себе си да променим,
и все живеем с надежда в душите,
че злото все пак ние ще победим.
Но май не става тъй.
Човекът трябва да изстрада,
и всичко хубаво, което дава му света
така да оцени ще може
и малките неща в бита.
Макар, че лудостта изпълнила живота,
и тя за нас е знай
през болката, и мъката и радостта безкрайна
ние трябва да преминем май.
И няма нужда да проклинаме съдбата
така в човеци ни превръща тя,
защото само страдаща душата
разбира другите в света!
Да, всичко в природата променя се,
а ние всички сме в този кръговрат!
И трябва всъщност да приемем,
че просто идва нявга час,
когато песъчинките в часовника поемат
отново пътя отреден за нас!...