Като сън, като стон, като тежко пробуждане
този град от бетон в същността си е чужд
на любов, на копнеж, на стаено мълчание.
Ври в безсмислен брътвеж и кипи в отчаяние.

Но отде се довлече този писък тръбовен,
плиснал в жълто-червено песента си греховна?
Нейде в изтока блесна срез в тъмнината
и проби поднебесния гнойник на мрака.

Засвистяха прозорци с изскубнати щори
Млад безумец разпори с гръм синевата.
Порна с острите шпори гръдта на зората
и кръвта й потече над площадите сънни.

Бесен беше прибоят на внезапното утро.
Закънтя като екот, затръби като рупор
плътен, яростен, весел смехът на петела.
И градът се разтърси като стара дантела

от омраза и прах, от делнична плесен,
от досада и страх, от фалш и предвзетост.
А петлето крещеше и дереше гърлище.
И небето пламтеше - разжарено огнище!

Щом има любов или дъх теменужен
и надежда, че някому още си нужен,
че навън те очаква къс сатен синева,
значи има го някъде петела в града!