Дълго рихме със копита снега и чертахме пъртини
− бели релси, изтеглени в димяща, претръпнала пустош.
И сега, щом притихнахме двама − вместо в цветни картини −
косите си сиви вятърът в халища снежни разпуща.       

За какво ли ни вплитаха панделки алени в гривите,    
щом даже за миг след това не успявахме да ги зърнем,
и звънчета, които припяваха сладко по билото:
− Ехей, идем, стопанке, натоварени с плява и зърно.    

Тя ни милваше нежно и пръхтяхме от слабост със ноздри,     
и подковите къртеха влюбени сини светкавици.          
Но сега сме сами, сред сплъстени трънаци на гроздове,          
в къщи − сринати току оскотелите мъртви сокаци.        

Къде да вървим, друже, та ние отдавна сме ничии −   
две кранти с проскубана кожа и раздрипани чулове.    
Ти ми шепнеш, че няколко нощи сънуваш метличини, 
и в лунен витраж от стъкло и метал зеница разпукваш.

И с камшици плющят над главите ни черни ездачите  
и пресушават последните глътки в дъха ни без милост.
Ах, да имаше как сред този свят непознат да изплачем
под звездите сиротни, изронени в сребърни жълъди.   

Как  държат ни юздите с коварни и стегнати ремъци  −          
от небесния коловоз да свърнем встрани няма сгода!              
Но преди да потънем навеки в земята на сенките,
нека мрака взривим със буреносни прощални акорди.