Когато бях дете, обичах
на хляба дъхавата кожа –
препечената му коричка.
И не дочаквах да го сложат

на масата, крадях си тайно –
отчупвах залчета от края.
С дъха на огъня незнайно
отварях портите на рая.

Усещах първо как разрошва
хлебарят с пръстите си топли
косите бели на брашното –
припява му с любовни ноти.

А после бавно утолява
с вода пшеничната му жажда,
лъжичка сол, мая за слава –
и ето че така се ражда

под дланите му и набъбва
тестото като гръд девича,
за първи път когато тръпне
от усета, че я обичат.

И после бухва, ще разпука,
в желания и страсти стене
за нощ, в която само бухал
дере на утрото сатена.

Щом хвърлят я в окото черно
на огнената пещ, трикратно
расте в утробата копнежът
за юлско млечнозвездно лято,

когато камък воденичен
притраква в проста караджейка –
пропука съчка, сънно птиче
примамват с песен чародейна

по лунен калдъръм да тръгнеш
към кули с бойници и стражи
и щом на сутринта се върнеш –
видяното да го разкажеш.