Погледи втренчени разсичат без жал,
колко радост, колко плач светът ми е дал.
Обръщам се често назад, търся красота,
но намирам само крехка самота.
Сега знам, че в илюзии живях,
че с тях разума (си) залях.
А очите гледат странно когато заговоря..
Крилете ми не са огънати навеки,
но все по-трудни стават моите пътеки.
Срамувам се, че ме е страх,
че покривам се с бездушен прах.
Прах, който крие и другите заблуждава,
тъмнина смълчана той ми дава.
Ще се счупя, навсякъде ще бъда
и ще спра мига, тази секунда
навеки една така ще остане
Кой ли с усмивка ще успее да я хване?