В късна доба, и след полунощие,

викът родилен, стреснал тишината...

Светкавица, разтърсена от мощи,

сред двора ме покръстила в съдбата...

С юмрук изтрил сълзите си баща ми,

с лице небръснато, докоснал мама,

и тя погалила ме, с топли длани,

на късна обич, изтърсак за двама...

И пъпна връв, прерязала ми баба...

Нещяла пъпа, чужди да повиват...

Среднощната луна, с усмивка блага,

съзряла я, всред двора, да я скрива...

Представи мои... Кой ли днес да каже...

Луната съща, но в усмивки нями...

А аз побрал съм в мен, и дворът даже...

И всичките, на двора пъпни рани...