Във мрака чер и сляп на мислите ми

луната бледа пак е пъргава жетварка,

косяща моя житен сън надвиснал

и радостта ми тъне в пепел от пожари.

Преглъщам стъкления, режещ писък,

накъсва болка моето дихание.

Вълна от стих в душата се разплисква

и сипе сол мастилено признание,

че днес отново бягам от лавината,

подгонила ме в своето безумие.

И ронят се изплакани годините,

разпънали на кръста гласните ми струни.

 Радостина Драгоева