Колкото пъти поглеждах назад,
толкова пъти се губех.
“Минало свършено” – казвах с инат,
после отново затъвах.

С последна надежда измъквах ръка,
косите си хващат и дърпах…
… изтеглях от блатото свойта душа –
изчиствах я бавно… и тръгвах!

Вървях безразлична! Не плачех. Мълчах.
Самотно се влачех в безкрая.
“Такъв е животът” – отсичах с тъга –
“сама своя път ще чертая”.

Назад беше Нищо! Напред – тишина!
Съдбата диктуваше списък –
поредната битка от странна война:
Не можех да бягам! Не исках!

Приятелят – казват – познава се в нужда,
затуй съюзих се с живота.
Преминах през Ада, преглътнах абсурда,
и днес вече дишам с охота.

Колкото пъти погледна назад
името свое изричам.
С ехо отвръща ми целия свят:
Днес съм Любов и обичам!