Впряга нощния бивол орачът небесен
и палешник бодва в черния пъп на земята.
Тръпне мракът от нежност, оранта е зачатие
и до здрача омаен въздухът ще е тежък.
Посреднощ щом изтрие потно челото си
и наръси със сол на луната сухия залък,
ние спящи блажени ще сънуваме лятото
и хармани отвяващи звездно зърно.
И когато изтлее мъжът на утрото в меката угар,
а земята подвие уморени нозе да почине,
ще се чудим защо закъснява денят и не иде...
... И тайно за тази любов ще им завидим!