Родих се любопитен кестен
и паяк люлка ми оплете
от прежда слънчева и често
във нея слизаше небето.                        

Цъфтях напролет пребогато,
наесен бях бодлив и нежен,
изплаквах стихове в тревата –
зелено-медни таралежи.

В една далечна нощ от юли
звездите шепотно горяха
И с шепа морави светулки.
орисници при мене спряха.

– Какъв грозник! – възкликна първо
най-малката и с длан ме плесна. –
Но романтик като пъстърва –
душата му ще ражда песни.

– Да не е толкова пък грозен –
смили се втората. – Раним е.
Понякога от много проза
пленителни потеглят рими.

– Възвишен е духът му, стволът
държи го здраво за земята.
С корона – листнала и гола –
да прислонява дъжд, и вятър...

Край менe забръмча оркестър
мушици златни еднодневки –.
Осъмнах – сладостно заплетен
във восъчните им розетки.

След туй се случваше да бъда
приют за недорасли бури,
бастунчето за бриз недъгав,
акорд в дъждовни партитури.

И щом тъй тихо и самотно
в зноен пек, до смърт студувал,
бях пристан някому в живота,
то значи, че не съм сънувал.