Сълзите бавно в мен стопяват
студения ти поглед вперен все напред…
Недей да ме прегръщаш…
Недей и да мълчиш…
Залезът студен е…
Изгревът горчив…
Нищо аз не зная…
Не разбирам аз света…
И да питам и да мисля,
всички сме на този път..
Никой никога не ще разгадае тайнствеността на мига…
Никой никога не ще познае моята вътрешност, моя кът…
Всеки сам да бъде е обречен…
Всеки сам- неразбран…дори от себе си…
Поглеждам към звездите и съзирам безброй неразгадани светове…
И аз сам част от таз вселена…
Изпълва ме безграничността…
Как да разбера себе си, кажете как…
Чувствам безкрайността…
И в този момент ти става тъжно, много тъжно…
И в този момент заплакваш със света…
Разбираш - изгубен завинаги си ти…
Сърцето и душата ти усещат невъзможността да разбереш смисъла,уви…
Но тези стремежи в теб бушуват,
карат те да бъдеш жив,
напред да вървиш…
А, това че нищо не разбираш…
Ох, колко много те боли…
Усещай,
чувствай и се наслаждавай- на този свят…на твоя свят…
Бъди трепнеща частица…
…бъди…бъди..
И нека сълзите да напират…
И нека болката зове…
И нека радост да усещаш,
че няма никога Светът да разбереш…