Денят му е навярно като чашакоято можеш да разбиеш лесно,ако наливаш в нея липсващ залез,заклещен нейде в градските каверни.И цветно не сънува, много бързонахлузва сутрин в сивия си делникризата, костюма, вратовръзката,изстива недопито и кафето му.Жена му е красива, но защо лиотдавна пламъчето дяволитопритискат ежедневните неволи.Плати, но без изядено и пито.И само вечер на балкона тъмен,допушва евтината си цигара.Подир прощалното кълбенце димусеща как животът го търкаля
уж по-нагоре, ала все потъва
душата му сред куп от апострофи
и на прокрустов одър я разпъват...
... А инак писал би прекрасни строфи.
Той сигурно крещи като мънисто,
търкулнато на тъмно под миндера.
Но кой да чуе тънкия му писък
и да сведе глава да го намери?