Този град заприлича на мръсно бунище от рани и кал,
сред мъглите му бродят объркани глутници кучета.
Ние стигнахме с тебе дори до железния райски портал,
но – какво е оттатък – не беше ни писано да научим.

Грозде ядохме кисело и пихме от глухарчета вино,
посред зима завивахме с подгизнала шума телата си
и на зъбите чак ни омръзна да бъдем подритвани,
да ни скубят децата и да грачат подире ни враните.

Подивели от страх, скрихме нокти и с избледнели муцуни
пихме мръсни води от канал, храбростта се обърна в реликва.
И не можехме никому никъде как да изплачем без думи,
че разбрахме как бавно и сигурно с мрака накрая се свиква.

Но, щом ти омръзне да бъдеш само бягаща цел пред цевта,
припомни си как ни привика – узряла – луната в комините,
срещу нея завий, изкрещи – и скъсай тетивата на страха,
и за мене издраскай по асфалта едно петолиние.

Ще валят ругатни, ще летят подир воя бутилки оцъклени
и в акорди павета, или вчерашни вестници ноти ще нижат.
Ние пак ще се срещнем, приятелю, двама дръгливи обесници,
за които – души да спасят – ще е най-насъщната грижа.