Има някаква магия в това - да пишеш стихове на приглушената светлина от нощната си лампа, когато половината свят сънува безпаметно, а другата половина (която хич не е малко), го е ударила на самосъжаление!!! Господи,понякога сме толкова жалки! Сякаш смъртта ще подмине някого от нас, та ни остава време и за глупости... Не искам да знам "Колко?"... Моля се само да усещам магията с цялото си същество, защото безпаметният сън не ми е в природата, а самосъжалението не води до нищо добро! Искам си стиховете, тетрадките и цветните химикали, и да съм здрава - другото са бели кахъри...