Памукова e тишината в нивите,
разбридана сред ледените пясъци.
Сънуват неродени самодивите
сърповете с безпощадни блясъци,
съсичащи стебла с просъскващ хряс,
стърнищата, които помнят болка,
мливарите, очите им от хоросан,
помъкнали на лятото двуколката,
натъпкали в чувалите си песента
и писък от щурци осиротели.
Сред сламата и клечките, в пръстта,
където нощем пустотата стели
валма замлъкнала и уродлива дреб,
трънак, поветица, пресъхнал троскот,
и подир вихрите на снежния вертеп
безсилен е дори самият Господ.
Ала сред тази простосмъртна самота
кълни надеждата за нова пролет
и спи блаженството от утрешния свят
с най-крехките дихания наболи.