Сънувал ли си слънцето през август в дъха на сините минути,
когато тишината бавно гасне и чезнат в златния й рупор
изронени в ръжда – и крехки –  от страст примрели слънчогледи,
а в карамелените шепи скрипти предчувствие за есен?
С конопени камшици лятото разсича пламналите хоризонти,
пепеляв  като угарка вятър свисти в небесните им корени.
А залезът като огнище щедро жаравен блясък разпилява
и сенките на умълчани кедри прескачат вън порталите на рая.

Тогава е неземно и красиво, тогава няма никакви контури.
Земята във безкрайност се разлива, дъждът разлиства нови партитури
и с фрак от тъмносиво кадифе заостря диригентската си палка,
поема дъх към  морното небе.  Тромпетите внезапно прогърмяват
Тържествено пък облаците думкат докрай опънатите барабани,
светкавици изстрелват среброструнни над стихнали от страх поляни.
И на предела между два сезона узряваме със теб в душа на облак.
Очите за сиротни птици дом са, сърцата ни са обитаем остров.

И вярвам аз   –  тогава Господ сеща, как този свят, изплашен от разпад
уплашено и скритом се оглежда в зеницата на първородна капка,
и всяка земност тръгва да се свлича – стремглаво и неповторимо –
със кротост и с любов ни врича – в страстта на бързоидещата зима
да бъдем вестоносците, които разтръбяват свършека на лятото.
И светлината, сплетена ширитно, зад облаците пуска сноп от злато.
Тогава ситни, черни като мравки по стръмното към нея пъплим дълго,
и кътаме я със въпроси в пазва – дали сме мрак, или светлик да бъдем.