Тичаме към фалша като луди,казваме си, че си заслужава,парим се, потъваме в заблудиплачем, вием, ала продължаваме.Носим грехове от свои грешки и скъперно крием тлееща жарава,тъпчем във прахта души човешки,нараняваме, защото нас раняват.Мъчим се да дишаме без въздух и не смеем да обичаме открито -страх ни е от присмех, от отхвърляне,а най-много от това - да ни откликнат.И обвити в сиво-черно си втълпяваме,че сме силни с прословутата си мнителност...Сухият не се страхува от удавяне,но дали живее във действителност?!