НЕ МЕ БУДИ...
Не ме събуждай сутрин,
недей прекъсва чудния ми сън,
че там се чувствам у дома,
а нийде тука нямам аз покой
и нямам усещане за пълнота...
Във чуждата страна,
естествено, съм чужда.
С години уча техния манталитет,
едва сега започвам да разбирам
душевността им, начин на живот...
Виждам, че са те различни,
макар, че външно хора сме
и расата една и съща,
а нас разделя ни единствено
невидимата линия на границата...
Кое и кой разделя ни така
на нации, характери, обети
и срещу всичко чуждо воюваме - защо,
щом всичко пак се сбира във едно?
Каквото отгоре - това отдолу...
Не ме буди ти сутрин от съня ми,
че чужда чувствам се
и в собствената си страна,
че връзка губя със живот и нрави
и все, що става в родния ми край...
И хората ги чувствам по-различни
и чужди са ми техните мечти
единствено в мен болката остава
за чудната природа
и майката земя...
И тази болка с дни -
не, с часове расте тя вътре
и мъката разяжда стоманено сърце
и няма лек за нея - сърцето се превръща
във купчинка ръжда, отвята от печал...
И няма връщане назад...
Не ме събуждай сутрин...
искам още да поспя,
потопена в сладък сън,
с ефирно тяло,
отърсено от земното притегляне -
не ме събуждай ти...