- Нали мъжете, никога не плачат? -
попита ме небрежно пролетта.
- Защо тогава, като свраки грачат,
пред мъката - потънали в калта?
Защо не си поплачат до насита,
когато дим във вените пълзи?
Нима кошмара, някого ще пита,
срамливи ли са мъжките сълзи?
Знам, има рани от слова безнравни
и окови от лепкави смоли,
но единствено самотни и безправни
са мъжете... когато ги боли!
- Те също плачат! - прошепна ми скръбта.
Макар и с нотка на презрение
и точно за това, за тях смъртта -
не ще направи изключение!
Защото смъртни сме... непоправимо
и тази мисъл само ни грози,
но в мен остава си необяснимо...
простени ли са... мъжките сълзи?