Ако луната може да се сипне
в златни трици и трохи сребро
у шепите на някой скитник –
какво ли би помислил той?
И подир призрачната тънка сянка,
подгонила ръкава на реката,
пенлива лудост ли ще вдява мракът
като конец в ухото на асмата?
Да би погледнал пустата небесна
с препускащите лунни еднорози
и мигом би я цанил за невеста
с трапеза скромна, без коняк и рози.
– Лунице, моя – би й се примолил,
Бъди ми спътница на дните сиви.
И онзи впряг с вълшебни еднорози
с накъдрените златоткани гриви
да ни повдигне нависоко горе,
душите ни където ще откъсне
навъсеният и ревнивец Господ.
За друга севда утре ще е късно.
И край табуните им разпилени
аз с два-три щриха бих описал
как всяка нова обич се зачева
и друго нищо няма смисъл.