На двадесет гневът се сдържа трудно.

Импулсно се живее и умира.

Една усмивка и си вече влюбен.

Една раздяла и животът спира.

Една мечта и вече полетял си.

Едно докосване и вече заразяваш

с обичане, презрение и щастие

(каквото дойде). Мислиш, че живял си.

Съвети даваш. Мъдри недоносени.

Размахваш пръст и първи хвърляш камък.

Презираш дявола и Господа...

Накрая идва самотата непоканена.

И подарява време за въпроси,

но отговор готов не дава.

И ти разбираш смисъла на „после".

В пътеките без изход за обратно...

А после идва следващото "после",

което те притиска и ранява

с нерепетираното неудобство

след всяко падане да ставаш...

Но ти го правиш, вече осъзнато,

че преди теб и други са го правили.

За теб. И безвъзмездно. И когато

ти само болка си им причинявал.

За обичта, която си получил,

за прошката, която са ти дали.

И тя те следва като вярно куче

със спомени, облечени в носталгия...

И после идва следващото "после",

когато всичко вече е последно.

Ти си готов да искаш прошка

и да раздаваш някому от себе си.

За да поникнат думите ти някъде,

запомнени с добро, като послания.

Погалени от вяра в лекотата,

с която прошката лекува рани...

Предлагаш се с любов и със усмивка,

а срещу теб се смее твойто вчера.

Едва на двадесет години

вратата ти затръшва с недоверие...