Кой наказа душите ни?
От думите смях ни изтръгна.
В тъмното плаче вратата ни!
Надеждата, гладната върна.
Кой наказа сърцата ни?
Сърцата – обгърнати в плът.
Сякаш времето бяло е.
Сред черно небето е път.
Кой наказа делата ни?
Децата ни бършат сълзи.
Децата - с гневни длани -
се усмихват. Луната седи!
Кой наказа безкрая ни?
Безпаметно, древно обичане.
Облепени звездите ухаят
след изстинало вричане.
©Марин Ангел