Ех, порасна, детенце, възмъжаваш и крачиш широко,
ще ме стигнеш на педя, челото си вдигнал високо
и премяташ перчем, смутено заглеждаш жените,
Сравняваш ги с мен преди оттук да отлитнеш..
Тя усмивката твоя заразяващо вече изгрява,
ще разтуриш покоя си, друга за тебе ще страда,
Аз пък вечер, когато присяда ми залъкът крехък,
ще копнея да подишам доверие в твоите шепи.
Да погаля отново главицата малка и нежна,
да заспиш и в съня си щастлив да изглеждаш,
посреднощ, от кошмар когато изплашен се будиш,
сънен да дойдеш при мен и да се сгушиш.
Но поемай, детенце, твоето утро те чака,
аз изкърпвам с въздишки тихото, клекнал е мракът,
с него бъбрим за истински драми просто човешки,
Като куче проводих след тебе свойта надежда
встрани да не кривнеш, лошото да те не стигне
да не срещнеш злини, ни болест, нито пък мисъл,
да се вкопчат за дълго и да сеят отрова в ума ти.
... Ето ябълки две, червени и сладки за пътя..
Той животът върви, както крета стара каруца,
колелото върти, все напред, макар да скрибуца.
Ти помни, че си мой, аз пък съм твойта причина.
И Бог да помолим дълго с теб да ни има.
Няма друга жена, която така да се плаши,
ако гръмне нощта с писък на счупени чаши.
И когато завият далече злокобни сирени,
първо мойто сърце спира, тръпнещо стене.
Тази участ е кръст, а кръста си трябва да нося,
неудобен и тежък, и без да задавам въпроси...

... Господи, чуваш ли?!
                                 Нека здрав да е само!
... а зората щом пукне, на гости ще ида при мама....

04.07.2009