Гонех си мечтите във галоп.
Падах и изправях се. Напред!
Бе малко камъче. И хоп! -
разтури ми създадения ред.
Хаосът на въпросите объркани,
от къде ли камъкът се взе?!
Колко други хора са го тъпкали,
а мене точно пък успя да спре.
Ожулих колената си и дланите,
лицето ми потъна в прах.
После със сълзи промивах раните.
Дълго ме боляха, бавно оздравях.
Изправих се тогава излекувана.
Продължих напред със бавна крачка.
Камъни навсякъде са струпани -
някои се спъват, други пък ги мачкат.