В изваяно до болка съвършенство
проблясват нечии сълзи,
мъката горяща до последно
с умилението тихо си шепти
за клетвите, за неистовите думи,
за вярата окъпана в срам...
заключила и тази нощ страха си,
в чувството да не бъдеш сам!!!
Ала самотата никога не пита,
идва с поредната сълза...
Диша и живее в тъгата еднолика,
в сподавената от предателство душа!!!
И понякога, тя иска да говори
за нежността,която я гради,
за премазания от раздялата спомен,
който и дава път да върви!!!
Ала в изваяното до болка съвършенство,
тя никога не остава сама,
тя никога не отнема на заем
радостта от любовта!!!