Как галещо е да съм в свян
чело намръщил замечтано.
И нежно - тръпнещо, презрян,
да щъкам - птиче неразбрано.
Как глупаво е да горя
за чужда слава недостоен.
Паднал на колене бдя,
да зърна първообраз гноен.
Как жалко е да велича
съдбата на страдалци грешни.
За съд достойна добрина
да пръскам сред безумци днешни.
Как страшно е да сътворя,
което трябва да убия.
И без духовен да скърбя
за мисъл - вярата да крия.
Тъй подло е, когато спим
забравили за снеговете.
Как хубаво е, че вали
и ни затрупва греховете.
©Марин Ангел