Празнична тъга
през облаците свети.
Облачна глава,
която се присмива.
Надвиснали над нас
са тежки небесата.
Ти крачиш във калта
със песен на устата.
И тази песен дива
в мажорно-жълта гама.
Китарен вой, сарказъм,
ирония и драма.
На фона на гората,
червена и щастлива,
едно небе те гледа,
тъй сребърно и сиво.
Едно небе безлично,
познато и красиво,
разцепено на нишки,
от светлина ленива.

Празнична тъга
над хоризонт мъглив.
Червен намръщен бряг,
свил вежди като жив.
И ти вървиш сега,
пресичаш през реката.
Безсмислен пътя сив,
те мами все нататък.
И ти вървиш така,
изгубен във съдбата.
И виждаш изведнъж,
къде е абсолюта -
във тайната си стая,
надвесен над компютър,
пространството огъва,
в един цикличен вихър.
Със няколко клавиша,
с един команден ред,
той нещо все променя,
почти като поет.