Към залеза клонящата земя,

навлича в пурпур златната си кожа,

почти се пръскат сините платна

на вятъра, деня подгонил

към хоризонта, чак

до каменните стъпала на ада...

Градът е мъж с одраскана ръка.

Очите му са огнени и страшни.

Край устните до бръчката безумна

пулсират тежките му вени.

Ранени

са фасадите в душата му.

Зад тях таят се хиляди предчувствия…

Нощем

градът е хищен като котка.

И жълти светофари се оглеждат

в луна изсъхнала от дим.

С прощално огънче припламва

недопушена цигара,

а непонятната й ярост

от някой вход вмирисан

изпълзява….

… докато кротко спим…

Нощем

обърнат е светът наопаки,

асфалтът е постеля за звездите.

Тревата със оплезени езици

нарязва смешните ни сънища

и разпродава топлите парчета

на уличните гладни псета.

Те давят се с еротиката в тях.

Прозорците пък пръсват се от смях,

присвити хитро и търгашки

разтягат дограми от алуминий.

Градът ни дебне като паяк,

с коварна мъдрост ни привлича.

Утехата е дрога за наивници.

И няма как да се развикам

– Ще спите вечно!

Вратите и сърцата да отворим,

танцувайки под звездопада на липите,

издишали житейската умора,

досадата от скучните съседи.

 

Градът е мъж с галантност неприкрита.

Прикоткайте го само леко.

Сияйната му щедрост като щрих

да драсне в тъмните ни мисли.

Зората е измамна като мухъл,
а нощем,
този град е дансинг за чаровници.
Да счупим всичките часовници.
Потънали сред топлия му ритъм,
и в пулса трескав на нощта,
оттук потеглят звездните експреси
по коловоза на душите.

01.08.2009