Самотна влизам, а във храма

а по-голяма пустота и от отвън.

Сама съм вътре, не е драма,

не е поредният кошмарен сън.



Пристъпвам към сандъка с пясък

и паля свещ за един умрял,

а от душата се изнизва крясък,

защото аз съм живият му дял.



А пред олтара скромна монахиня,

незабелязана от мене досега,

приведена, във роба тъмно синя

се моли искрено за нечия душа.



Съглежда ме и тя и в миг разбира

за какво съм тука пак дошла.

Започва библията да цитира.

Бог не харесвал моите дела.



Пропъдена отново аз не знам

дали да вляза утре пак във тоя храм.

Но трябва, защото след като умра и съм във адска пещ,

няма да има кой да ми запали свещ.