Часовникът-гладник ме гледа.

Прецежда миналите дни,

а лампата примигва, бледа,

осеяна със синини.

Раздялата предъвква хляба,

комат суров, отвътре чер.

Като сърдита, стара баба

тършува в прашния килер.

Портрет на двама ни открива,

захвърлен нейде да виси.

С ръкав грижливо го отрива,

но фонът си остава сив.

Навярно сме били щастливи

или пък слепи, може би?

Крепим декора, полуживи.

Сценарият лежи убит.