Косите рижи на лятото разстилат се в сенки край пътя

и шушнат нозете му сламени в кукурузени стройни стебла.

Жената на Юли премята вързоп от папурени пръти,

обрамчен с престилка от макове, привързан от  житния шал.

В очите ù две детелини и смях от пърпорещи птици

окръглят праскови сочни в тъмнозелената пазва.

Сияe дъгата в косите ù, кръстосва на възел езиците,

одумвали дълго походката, тънкия кръст и бедрата.

Къпини съзряват със съскане, бодливо и топло бълбукат,

раздумват забравени притчи за вехти добри времена

и плисва росата мънистено в шевицата синя на утрото,   

сънят щом изсули дъха си по стръмните зъберни стремена.

Премяната златна на нивите жетварят със сърпа бродира

и пладнето кляка задъхано  до топла и влажна  межда.

А лятото, скършено вече, в черупки от орех събира

перчема мамулов, гледжосан  по ръб от кармин и ръжда.

Изсипва се вечер над къщите, със стъпки брои керемидите

и гайди ручат зад баирите, гъргорят просторно и щедро.

А Времето моли за зима, кожуха пред Господ раздипля

и в шепите стиска пшеница – за бъдната пролет надежда.