Изпрати ми вълни. Разбунтувай се, даже.
Аз отдавна забравих тази думичка страх.
Из ведро да вали! Да връхлитат талази!
Потърси дива ярост насред свойте недра.

Посейдон събуди! Нека той ме намрази!
Всички хидри насъскай към моя тих бряг.
Ще те чакам, помни, както чака морякът,
след круиз, да прегърне любима жена...

Ще проклинам света. Ще се радвам на мрака.
В мойте вени ще влизат ситни капчици дъжд.
За скалите край мен - ще си бъде спектакъл,
странен жалък човечец срещу Божият пръст.

А накрая ще спреш! По-внезапно от вятър,
който пак е намерил доброто - в Сърце...
Ако още съм там – погледни ми в Душата,
тя ще бъде тъй чиста, като плач на дете!

И тогава - ела! В знойно лято - да светиш...
С прилив луд напоявай всяка хорска мечта!
Аз ще бъда Момче... Ти отново Морето...
И ще бъбрим до съмнало. А дори след това...