Защото тези нощи са безкрайни,
с тъмното не споря в унисон,
едва ли някога ще стигна края,
отдавна съм захвърлил всеки стон
и всеки хленч за мен е зла илюзия,
да чувстваш в мрака, че си полудив,
звъни плесница по изтръпналата буза,
не всеки мрак е тягостно ръждив,
защото там изгрява самотата
и бягството е край на нечий път,
не съм отхвърлил правилата на играта,
но перманентно съм готов за съд,
не виждам справедливост във живота,
разковничето е човешкият морал,
скрижалите, изгубени с кивота,
отдавна са изпръскани със кал
и в мрака свети силният отблясък,
не гасне мълком жълтият метал,
но всички стонове, доведени до крясък,
не будят сантимент и грешна жал,
кресливите тълпи са само орди,
не стигат по-далеч от гневна реч,
отдавна имат свобода в намордник
и бягат пред откоси от картеч,
не искам аз да съм играчът,
не съм превърнал хленча в идеал,
не мога и да бъда сам водачът
удобството на локвите избрал,
аз искам само да узная
защо с гримаса съм роден,
не, няма да достигна края,
за мен изгрява всеки ден
и нека аз да съм водачът,
но не омразен властелин,
с готовите мостове да прекрачим,
един за всички, всички за един.