Един ден знам, че ще сме приказка,
която ще разказваме на внуците
и ще разлистваме любими страници,
които ще сме преживели - истински.
Съвсем не ми е трудно да я вярвам -
захранена с надежда и доверие.
С корица - без рисунки украсена,
я пишем... Даже нямаме заглавие!
Когато замечтахме я, си спомням -
бе месецът на късното ни лято,
записахме на страницата - първа,
копнежите ни съкровени, плахо.
Тогава ми призна, че нямаш своя -
красива приказка, която те изпълва.
Аз позволих ръката ми да вземеш,
докато пишеш - за да те допълвам.
Неусетно я започнахме без думи -
след време, като я четем ще радва.
Отдавна знам, за да се случи...
Да пожелаем приказката трябва!