Тази сутрин заплака небето,
мъката ми щом видя.
Смили се над сърцето клето –
облаците си съдра.
Плачеше учудено небето –
мъката ми щом разбра:
„Защо не плачеш ти, което
толкоз мъка преживя?”
Спусна се в очите ми небето,
ала бездна там видя –
по сухи от Сахара, ето –
то очите не позна.
Отдавна сухи са страните,
безкрайни сълзи отлетяха…
Сега са празни и очите,
клепачите ми почерняха.
Измий очите ми, небе,
със сълзи нови напълни ги;
ще плача пак като дете,
но само с поводи щастливи.
16.05.2009.