Студ, майко, студ-
не чувствам друго
чувство,ни признак
на нощта,деня-дори
ни намек на прозрение...

Студ, майко, студ-
пък аз в студа изгарям,
гореща като восък,
който пари
безчувствен труп
ръцете хладни..

Студ, майко, студ-
а ми е топло,потя се,
а не знам дали
потя се в кал или в сълзи

Знам, майко, знам, че
съм обляна
като морето от брега
и знам
подобно него-когато
моята
луна изгрее цяла
пълна
ще се отдръпна от света...

Студът е, майко мила
тишината,в която дебна,
за да чуя глас-
студът е,майко мила
самотата,в която
като песен прокълната
преражда се стихът,
но този стих разбира само онзи,
когото го с сълзи полее-
тогава в буквите поникват ноти,
които в ритъма на пулса
го питат може ли да пее...

Кръвта кипи-налягане
ту има ниско,ту високо,
а песента е вече химн,
под думите на който
маршируваш в твоят собствен филм.
Честта е идеал на гордостта във химна,
в чест на който маршируваш с чест
и с свята,лична,чиста,нова вяра...

Горд,изправен,луд
без сърп и чук
се бориш с тяло
и със дух
да не умреш от студ...
Трошиш,рушиш,кървиш-
търпиш,мълчиш и ха
да стиснеш зъби-
прехапваш се и
в болка осъзнаваш,
че химна знаеш само ти,
а в марша никой не се вглежда:
ПОСЛЕДНО-КЪРВИ и НАДЕЖДА

Студът е незаконен син
на самотата,
в която тишината
е първа братовчедка на умът-
Студ, майко, студ...