ДОКАТО СЪМ На пръски дъжд небето ще ме разпилее, ще ме разсее вятърът на шепоти несподелени. От сянка в полъх хладен ще се превърна и в топлина от чувство споделено. Къде остана лятото от дните ми щастливи? Преливат часовете ми с една неопределеност, в която водопадът на тъгата пада от високо и в бездната на миналото време водите му неистово гърмят, тресат земята и пръски огорчение околовръст летят. В гърдите ядката на мъката узря и на посоките си краищата аз изпуснах. Това, че ще ме няма цяла вечност, ме кара да живея истински и да се радвам, докато съм.