Понякога във непрогледен час
на тишината от самото дъно
израства бавно хрипкавият глас
на стар часовник с тембър зъл и тънък.

Е, мен от този глас не ме е страх.
Не ме интересува, не го чувам.
Изплаках го, повярвах, проумях,
че време вън от нас не съществува.

Ала настъпва моят малък ад
щом огледало каже ми виновно,
че моето лице е циферблат,
и всъщност аз самата съм часовник...