По мръкнало озоновото цвете
в комините порутени се спуска.
Тук цяла нощ ухажват ветровете
стрехите с изкривените си устни.

И кестените със студа поръбват
очите в таралежово зелено.
Крилото си провисва сънен гълъб
и спуска сянка върху мене.

Какъв е този град, какви комини!
като крака на дърти проститутки,
Пияници и престарели мимове
като във евтин водевил препускат

Оковите на вятъра ли случих
нелепо да ме приковат отгоре
подобно сляпо и бездомно куче,
с провесен нос, пребито от умора.

Как исках да живея тук, копнях го
и тишината в малката мансарда
превръщаше нощта в един оазис
без смрад и глъчката на булеварда.

Сега прораствам в сенки по ъглите,
преливам се в стена и зид изронен,
в бръшлянен дъх, извиващ към звездите
най-крехките си пръстчета, без корен.

Но знам среднощ в дъжда разгулен
ще блесне мълния, ще ме откъсне.
и като кестенче ще се търкуля
на барда в шепите, стоял докъсно.