– Не пипай Божиите птички! –
гълчеше баба всяко лято,
решeх ли колчем да надничам
на лястовиците в гнездата.

Щом бишнеш крехкото им гняздо,
проклинат те, недей ги пипа.
Бягай на игра, поразнико,
немирнико прелюбопитен.

И тези бродници летяха
по две над цъфналата слива.
Но в студ и сняг, и в дъжд и вятър
аз знаех, че не си отиват

душите им – загадки тъмни,
и дишат в слънчевата слама
и пазят жив духа на кълна,
без чийто шепот пролет няма.

Кроячки с ножиците черни –
щом робата на юни шиха
и летен дъжд с тропоска едра
една неделя споделиха,

превърнаха се във магия
с акордите си поднебесни.
Звучаха тъжно елегийни
ангелогласните им песни,

преди гнездата да напуснат.
И днес осеяна с каверни
стрехата рони се с покруса.
Те май си тръгнаха без време,

отвъд когато се търкулна
по стръмното на баба шалът,
пък аз подире му се втурнах  –
една от тях да търся – бяла.