Мълчание, обвито в тишина,
и сто въпроса тръпнещи във него -
защо, какво, с кого, къде, кога...
решетъчно сковали са сърцето.
Как искам да изтръгна катинара,
вратата да отворя с рязък шум
и всички тях във бездната да пратя,
така че да не идват и на сън.
Не са ми нужни. Те са непотребни,
щом неми са, обгърнати в мъгла,
щом мислите след тях, така враждебно,
обсебили са моята душа.
Копнея без въпроси да живея,
повярвала във истина една,
че питаме ли, значи не умеем
да чуваме гласа на любовта.