Тишина... и капка белота,
светлината, отразява битието,
безкомпромисност във пустота,
гръмотевично, крещи във мен детето.


Тишина... и морска синева,
изгрева, той свири на пиано,
непочувствана, но вдишала мига,
плачещи очи... лице огряно.


Тишина... и нещо там пищи,
скрито надълбоко... като яма,
зреещи... измами и лъжи,
крайните безкрайности са рана.


И се чувам... как мълча в нощта,
и намирам... във съня утеха,
вън фалшива... стръвна "чистота",
ме нахапва... омърсена дреха.


Омърсена... от идеи без идеал,
пожелания... на бягащи молитви,
църкви стенещи... замеряни със кал,
"религиозни" сцени... липсващи артисти.


1.07.2009год.