Дали снегът разчете мислите
на сивия врабец от  клончето,
разгърнал ледения нотопис,
зашепнал сините му тонове,

ала спря небрежно да се сипе
върху керемидените писти.
Стрехата ръсна дъх коминено
с опушване до жълтолистно.

Закапаха сълзите й в окото
в локвата, изпила небесата,
в рими скрежови завърза косо
смръзналия  до въздишка вятър.

А пък зимата – да я закичиш
върху хурка – пухкава къделя –
да я изпредеш на тънка нишка.
От понеделник до неделята

да намотаваш бялата й прежда
по черничевата мотовилка,
да запариш чай с липа и мента
и прибавиш мед с тръпчива жилка...

Да виждаш как простенват халите
и ти се молят да ги приютиш.
И да нарониш от сухарите
за врабчето думи и трошици.

...И както сипе ноти звездопадът,
да слушаш как по пълнолуние
цигулките на бедния Вивалди
чегъртат бурята от струните.